„Герой на нашето време” е най – значимото произведение на руския писател М.Ю.Лермонтов.
Той е роден на 15 октомври 1814г. в Москва. През 1828г започва да пише стихове. През 1830г. публикува първото си стихотворение „Весна” и постъпва в Московския университет. След смъртта на Ал. Пушкин през 1837 г. Лермонтов му посвещава поемата на „На смерть поэта“, която му донася популярност , но и предизвиква недоволството на император Николай I. Лермонтов е арестуван и изпратен в Кавказ. През 1840г . издава „Герой на нашето време”. На 27 юли 1841г. е убит край Пятигорск в дуел.
„Герой на нашето време” е роман универсален за всяка епоха и всяка географска ширина. Роман за скучаещият човек , чувстващ се отчужден от проблемите на света, за героят – злодей стигнал до ситуация на духовен срив, вечно неразбран и вечно отричан. Това е произведение на екзистенциалните въпроси, чиито отговори никога няма да бъдат открити – за смисъла на човешкото съществуване , за преходността на битието, като всички тези въпроси са умело вплетени в интересната съдба на „героя на нашето време” – Григорий Александрович Печорин.
Книгата на Лермонтов разказва за няколко години от живота на един дворянски интелигент и неговите житейски избори. По-голямата част от нея е оформена като негов своеобразен дневник и позволява прочит и на самоанализите и мислите на главния герой – Печорин. Началото на разказа е поето от друг от героите ,приятел на Печорин – Максим Максимич. Той споделя за времето им прекарано заедно, за това как заживява с татарката Бела и последвалата я участ. Именно чрез разказът за разигралите се събития след първата им среща за първи път може да се докосне до онази дълбока скука , до онова отегчение от всичко в света, което чувства Печорин през целия си живот. Макар да се възхищава на красотата на Бела в началото, скоро след като заживява с нея започва да я чувства като поредното досадно занимание в ежедневие си. Независимо, че друг е физическият убиец на Бела, Печорин е не по-малко виновен за нейната смърт, оставяйки я пренебрегната и самотна. Мъчителният край на нейното битие по никакъв начин не смущава душевно Печорин.
Съдбата на другите жени, които го обичат е не по-малко жестока. С княгиня Мери Печорин се запознава само за да нарани своя приятел Грушницки. Признавайки любовта си към княгиня Мери , Грушницки дава на Печорин ново развлечение. Героят на нашето време с минимални усилия успява да впечатли дамата и да я раздели с Грушницки. Това е най-тържественият момент за Печорин в цялата книга – с няколко свои действия успява да спечели сърцето на милата и умна княгиня, предизвика ревност в своята дългогодишна любима Вера, надхитрява драгунския капитан, убийството на Грушницки му се разминава. Той смята, че е победил, но се оказва излъган в своите надежди. Както сам Печорин казва „ …хвърлих се в леглото и заспах съня на Наполеон след Ватерло.” Единственото човешко същество, което го е обичало и разбирало – Вера си отива завинаги от неговия живот. Печорин е спечелил битките със своите противници , но е загубил войната. Той е изгубил всички опори в живота си – приятелство, любов,потребност от знание, а моралният му компас е навеки счупен. Единственото, което не отминава през целия ми живот, е скуката. Смята, че надсмивайки се над чуждите емоции, опитвайки се да ги управлява и проявявайки се като въздесъжд ще справи със нея. Но това предизвиква презрението на околните и само засилва неговата омраза към света.
Пред княгиня Мери той признава – „…Бях готов да обичам целия свят – никой не ме разбра – и аз се научих да мразя. Бях тъжен, другите деца весели и бъбриви; чувствах се по-високо от тях – поставиха ме по-ниско – станах завистлив… боейки се от насмешки, аз пазех в дълбината на сърцето си най – добрите си чувства – те там и умряха…”. Тези реплики дори карат читателят да съчувства на духовното опустошение и осакатение на Печорин.
В центъра на своя роман Лермонтов слага образа на анти-героя,на злодеят – съсипател, тоест Печорин .Неговият образ е умело изграден чрез речева характеристика, описание и личните замисли на героя , до които може да се докосне читателя чрез неговия дневник, но без тези замисли да прерастват в скучни и монотонни самоанализи. Това помага за изграждане на усет за достоверност на образа в читателя и намаляване на дистанцията герой – читател. Трагическото усещане за самота, безпределно отегчение от всичко в света, стремежът да се намери онази движеща сила, която да го накара да продължи да живее – това са основните чувства, върху които се гради образът на Печорин. Авторът се оказва и добър психолог, той мотивира действията на своя герой чрез думите му пред княгиня Мери – „…Бях готов да обичам целия свят – никой не ме разбра – и аз се научих да мразя. Бях тъжен, другите деца весели и бъбриви; чувствах се по-високо от тях – поставиха ме по-ниско – станах завистлив… боейки се от насмешки, аз пазех в дълбината на сърцето си най – добрите си чувства – те там и умряха…”. Тези реплики дори карат читателят да съчувства на духовното опустошение и осакатение на Печорин.
Във връзка с другите герои , трябва да се отбележи, че образите им са изградени сравнително успешно от гледна точка на психологическия и емоционален аспект с изключение на този на Вера. Имайки се предвид важността й за развитието на сюжетната линия и нуждата от такъв тип героиня в романа, образът й не е достатъчно издържан, липсва му колорит и в определени моменти остава впечатление за повторяемост.
За образите на останалите герои в „Герой на нашето време” трябва да се спомене , че са съобразени със светоусещането на епохата. Като всеки добър автор и Лермонтов познава силните и слабите страни на своите герои, знае какво ги мотивира, за какво мечтаят, какво мразя и обичат.
Ако си поставим за цел да отличим най-важният проблем в произведението, то това без съмнение е проблемът за смисъла на човешкото съществуване, за въздесъщата скука на Печорин. Скуката, тя е неразрушима, непреудолима, макар и да й противодейства за определен период от време Печорин никога не успява да избяга докрай от нея. Своя път за спасение от нея Печорин намира в любовта, но дори и тя не успява да го дари с живителни сили за дълго – чувствата му към Бела бързо охладняват, а тези към Вера остават неизживяни. Сам героят на нашето време казва „ Аз съм като човек, който се прозява на бала, а не отива да спи само защото я няма каретата му…”. Той се опитва да върне интереса в живота си чрез сплетните, интригите и граничните ситуации, в които поставя всички около себе си.
Роман като „Герой на нашето време „ е актуален особено в дни като днешния, когато човекът има все по-голяма нужда да чуе истината такава ,каквато е без излишно захаросване и увъртане. Произведението учи читателя си на ценни уроци – за това, че в реалността не винаги има „щастлив край”, че някои битки са предварително загубени, че има хора, които не могат да живея в мир със себе си. Човешкото общество винаги ще има нужда от героя на своето време, който да му покаже всички грозни и прикрити недостатъци, които притежава. Един Печорин, който да има смелостта да се присмее в лицето на съдбата и да охули всички неписани закони за благоприличие, все ще се намира.
Човечеството се нуждае от своя анти-герой, за да различава добро от зло, да определя кое е праведно и кое грешно, за да дефинира болестта разяждаща обществения и индивидуалния организъм и познавайки болестта да търси начин да се пребори с нея.
Коментари
