Вероятно сте чули или пък прочели, че днес е годишнината от падането на Берлинската стена. Това се случва през далечната вече 1989г. почти за една нощ. Екзалтацията по света в този момент е неописуема. Хората ликуват събаряйки най-явления символ на комунизма.
Неестествено издигнатата преграда разделя не само германската държавата и население; тя е грозен паметник на всички ужасяващи деяния на европейските комунистически лидери. Но и това вече сте го чували, нали?
Онова, което не сте е историята на друга стена – на онази появила се след Берлинската.
Някъде между ликуващата тълпа и далечното ехо на „Wind of change“ започва да се строи онази другата. Тя е стената на забравата. Изградена не от бетон, а от угризения, липсата на емпатия и незаинтересованост. Тя е стената на онези, които удобно забравиха зверствата на комунизма и на онези, които така и не научиха за тях. Тя е присъдата по-тежка от смъртно наказание. Обрича жертвите на комунистическия режим на забрава. Щом не помните човека и страданието му, него все едно, че го няма и не го е имало.
Това небетонно съоръжение на демократичното ни общество обрича и нас родените след 1989 г. на нещо дори по-страшно – на нелепостта да повтаряме грешките на предходните поколения. „Онези, които не познават историята, са принудени да я повтарят” – така поне казват.
И ние непременно ще я повторим в бъдеще. Може би не точно по същия начин, но по аналогичен. Все по-често се наблюдава масово изпадане в крайности по различни теми. Трудно би могло да се предвиди коя от тях ще е блокчето домино,което да събори всички останали, което да доведе на власт новата крайна идеология и поредните властолюбци страдащи от хронично мракобесие.
Делата на комунистическата власт не се изучават в часовете по история; в повечето семейства темата не е и никога не е била на дневен ред. Поколението родено след 89-година нито знае, нито желае да припознае историята на България и Европа от периода след 1944 г.
Колко всъщност знаем за Белене и Народния съд; за „помакедончването“ на половин Южна България от собствените ни тогавашни управници? Какво знаем за Прашката пролет или Унгарското въстание? Чували ли сме изобщо „За култа към личността”? Едва ли.
Издигнали сме си стена от непукизъм към миналото. Смятаме, че щом не се е случило на нас и е било в предишното столетие, няма нужда да зачитаме, преосмисляме и коментираме. Защото нали знаем историята затова е история, защото вече се е случила.
Да, но не можем да сме сигурни,че онова, което сполетя Източна Европа след Ялта , няма да се случи отново. Онези, които не познават миналото, го превръщат в свое бъдеще.
И още по-важното – не зачитайки историята, отклонявайки поглед в страни от не лице приятната истина, няма да я изтрием. Съдбите на милионите малтретирани, убити, обезкървени няма да се поправи само защото ги помним, но ще им даде покой. Те са страдали достатъчно. Не ги осъждайте и вие на смърт, на смърт чрез забравяне.
Коментари
