Има едно хоби, което кара големите мъже да изглеждат като децата, с блеснали очи, захласнати пред красива играчка. Колекционирането на миниатюрни копия на локомотивчета, вагончета и цели инсталации на влакови композиции е породено от желанието не само да се съхрани спомена за началото на едно човешко откритие.
Това е и стремеж да се научи нещо повече, да се проследи развитието, настоящето и да се пренесе в бъдещето една идея за просперитет. А любовта към движещия се макет – тя идва и се чувства само със сърцето. За нея няма литература. Има черпене на знания от книгите за истински железници.
През 1856 г, влаковете в Англия и Русия се движат с 55 км. в час, въпреки енергичните протести на лекарите, че пътуването по железниците ще причини „делириум фириозум“ – лудост от клатушкането и бързото движение при пътуването.
Откриването на нов железен път е празник, голямо народно тържество на което участвуват първите държавни люде. Железните пътища започват да стават елемент от културата и богатството на държавата. Не територията и многобройното население, а построеният нов километър железен път заедно с територията и населението става новата мярка за мощта и величието на един народ.
През онези далечни години се оказва срамна истината, че в Мала Азия, 19 века преди новата ера, в епохата на халдейците, между Тибър и Ефрат е имало повече от 1700 км цветущи пътища, а през 19 век всичко е занемарено. Великият везир на Турция заповяда да се прави железен път от Цариград до Белград, за да се възкреси старият път на Нерон и Траян от времето на Римската империя. За съжаление кандидати за концесия не се явяват.
През 1855 година е обявен за строеж железният път Русе-Варна през Шумен. Правителството дава облекчения и привилегии за 99 години. Пътят ще се нарича „Императорски турски железен път“. С построяването му, със сто часа се скъсява пътят Виена-Цариград. Първата копка на първият железен път в България е на 21 май 1864 г., по трасето Русе-Варна. На 7-ми ноември 1866 г. Мидхад паша минава от Русе до Варна по железницата. Тая дата се смята за начало на железопътното дело в България.
Поради некачествено строителство обаче стават доста произшествия и пътят често е затварян. На 31 май 1867, вестник „Дунав“ пише:“ От отварянето на железният път между Варна и Русчук досега сегистогис е излязъл локомотивът му извън линията и вагоните са се чупели, щото са ставали причина да се спира вървежът на колата“.
Тогава релсите наричали „железа“, траверсите „дървета“. Първият „Законник за управление на железните пътища в държавата“ се публикува през 1867 година. За да се осигури безопасно движение се предвиждат строги наказания: затвор, окови, смърт.
Всеки който причини дерайлиране на влак и наранявания на пътници, получаваше смърт или затвор, ако нямаше ранени и убити. Предвижда се 6 месеца затвор за началник влак и машинист, които не се явят да поемат определеният им за обслужване трен. Пияни, въоръжени и нечисти пътници не се допускат за превоз. През 1873 г се обявят тържества за откриване на пътя Цариград-Белово. Първият трен по линията Цариград – Белово тръгва с големи тържества на 18 юни 1873 година.
При входа на станцията барон Хирш, придружен от брат си и членовете на железопътната компания, всички във фракове и цилиндри, срещат великият везир и министрите. Цариград не е виждал никога толкова много народ. За посрещането на влака в Пловдив е обявен празник. Народът тръгва в парадни дрехи. През историята си, Пловдив не помни и среща с велик везир с пет министри, четирима членове на Държавният съвет, управителите на Цариград, секретари и съветници, десет паши и десет бея.
Министрите след тържествата на станцията остават да видят Пловдив и градоначалникът се постарава да му придаде по-чист и приветлив вид. Станцията, център на всичко, заслужава най-голямо внимание. Цялата в гирлянди, зеленина, цветя, борови клони. Тя има три коловоза. Пред станцията слагат стълбове със знамената на европейските държави. В пет часа след обяд властите заемат почетните места на перона. През нощта, Пловдив се осветява с ракети като Одрин.
След Берлинският договор, след разсичането на Сан-Стефанска България, железните пътища са с неясен статут. С пътя Русе-Варна и с пътя Цариброд-Вакарел, открит на 23 юни 1888 година, се учредяват „Българските държавни железници“. Железопътната линия София-Пловдив е дадена на три концесионера. Пътниците от София-Пловдив е трябвало да слязат във Вакарел и в Белово за билети.
Вакарел е на границата с Румелия. Вакарел-Белово е дадена на дружеството „Виталис“. На 3-ти юли 1888 г. правителството на Стамболов изхвърля чиновниците на Виталис от гарите и поставя свои. Начинът е ориенталски, но парчето Вакарел-Белово е въведено в системата на държавните железници. На 6 септември 1908 година от Белово тръгва влак, който предава гарите на естествените им господари. Гари и влакове, народът кичи с цветя като новобранци, по пероните се разлива вино, играят се хора, децата се радват на българските железопътни билети, на българските надписи на станциите.
Но това е друго време, друга летопис, въглищният дим на локомотивите вече чернее по железните пътища в цяла България, трите големи букви на каруци и вагони „Б.Д.Ж.“ кръстосват пътищата на страната.
Снимка: Станка Шингарова
Коментари
