— Кой път да поема от тук? — попита Алиса.
— Зависи къде искаш да стигнеш — отговори Усмихващият се котарак.
— Няма значение — отвърна Алиса.
— Тогава няма значение и кой път ще поемеш — усмихна се загадъчно Котаракът.
— …стига да стигна някъде — допълни Алиса.
— О, това със сигурност ще се случи, — каза Котаракът, — стига да вървиш достатъчно дълго.
Този цитат е на един от любимите ми писатели – Луис Карол, който сякаш най-точно описва ситуацията с житейските пътища и изборите които правим. Ние всички вървим, но малцина от нас знаят къде искат да стигнат. Не е достатъчно само да вървиш (да правиш нещо, да не оставяш живота си в застой), ами трябва да си сигурен, че посоката в която вървиш е грижливо избрана, с аргументи различни от апатията на Алиса.
Котаракът от „Алиса в страната на чудесата“ казва метафорично и нещо друго…, че когато вървим по пътя си, само посока не е достатъчна. Необходима е и воля, за да преодоляваме трудностите си и да продължаваме да вървим. Но някак си, почти инстинктивно, почти винаги избираме най-краткия и лек път.
Мислим си, че постъпваме разумно когато го избираме. В краткосрочен план решенията ни са добри, но дали е така и в дългосрочен?
Пътят на най-малко съпротивление е и пътят на най-малко научени уроци. Винаги когато се стремим да направим нещо по лесния и бърз начин, пропускаме да усвоим някое ново знание или умение.
Смятаме, че така ще се предпазим от болката, която съпътства катеренето по стръмния път, а всъщност пропускаме да тренираме най-важната движеща сила в нас – волята (а тя е като мускул, когато не я използваме често, закърнява).
„Новото нормално“ или какво е да си част от едно изгубено поколение
Проблемът с живота е, че той не се държи с нас като гимназиалния ни учител – когато избягваме да усвоим нещо или не го правим достатъчно добре, той не продължава със следващата тема, а ни го преподава отново и отново. Когато си мислите, че сте го надхитрили, образно казано си мислите, че сте „надцакали“ системата…повярвайте ми, не сте. Съвсем скоро тя ще „надцака“ вас. Ще ви покаже, че усилията, които не сте искали да направите и болката, която наивно сте се надявали, че ще си спестите, няма да ви бъдат спестени.
Животът, мили читатели, не ни мрази, не притежава чувство за ирония или сарказъм и определено не разбира от шеги. Той иска съвсем просто да ви научи, че ще трябва да се справите, че можете да се справите с всичко, стига да поискате.
Той ще ни поставя на толкова изпитания, колкото пъти опитваме да се скатаем.
Репликата „Защо все на мен?“ е безсмислена, а хленченето не помага. Не е все на мен или все на вас, на всички нас е.
Във вселената не съществуват празни пространства, а за всяко нещо, което се случва, си има точна причина. Ябълката пада, защото съществува сила наречена гравитация. Земята се върти около оста си, затова Слънцето изгрява от изток и залязва на запад. За всяко нещо си има логична причина. Животът ни поставя пред изпитания, прекарва ни през тесните и трънливи пътеки, за да ни покаже нещо.
Ако излезем от абстрактната метафора с пътищата, то можем да приложим и следния пример: когато стоите на автобусна спирка, след проливен дъжд, минава автомобил с голяма скорост и ви измокри, това не означава, че животът ви мрази, а че вие не трябва да стоите на ръба на тротоара. Ако при следващия проливен дъжд отново стоите на ръба на тротоара, шансът да ви измокрят е голям… този принцип действа не само с локвите.
Коментари
