Казват, че не бива да се страхуваме. Духовни „учители“ и псевдопсихолози ни размахват пръст във всяка от така популярните напоследък книги за самопомощ щом дори си помислим за страха. Е, аз пък ще ви кажа, че това са поредните модерни щуротии, които се опитват да ви пробутат.
„Имате страх от нещо – изправете се срещу него и ще го преборите.“– казва добрият чичо доктор с диплома по психология от никому неизвестен колеж в почти толкова неизвестен град в САЩ например.
Чудесно, мисля си аз. Само че, ако страхът ми е от стоене на ръба на високи сгради, дали ще се излекува, като скоча от някоя такава? Дори и формулата на добрия психолог написал книжка да сработи, ще имам друг проблем – вече ще летя към асфалта. Следователно, теорията за изправянето срещу страха не винаги е полезна.
Преди да тръгнем да се отказваме от даден страх е добре да отчетем, че страхът е част от инстинкта ни за самосъхранение, а без него трудно бихме оцелели. Ако при опит да се справим с него изпитваме повече неудобство, отколкото прилив на радост, може би не трябва да се притискаме да правим нещо, което инстинктите ни така силно отричат.
Както при всеки казус, така и този с надживяването на даден страх си има няколко вариант за решаване. Вариант едно е да се откажете от идеята за „озаптяването“ му, което вероятно би ви донесло голяма доза лично неудовлетворение. Вариант две – използвайки силно преувеличената метафора със сградите, да решите да скочите, тоест да предприемете излишен риск.
Имате и трети вариант – да заложите на нещо „по средата“. Иначе казано – да отчетете рисковете и да действате спрямо тях. Ако отново се върна на метафората от началото на текста, вместо нея можем да изберем например скок от мост, но с цялата необходима екипировка и обучен експерт по бънджи скокове, който да се мотае наоколо.
Истината е, че страхът е нещо хубаво. Как ще знаем какво е смелост, ако първо не разберем какво е страх? Страхът придава цвят на живота ни, може би не от онези ведри и пъстри цветове, но нямаме нужда само от тях. Понякога в живота се нуждаем не само от розово и оранжево, да бъдем честни – от толкова ярки цветове ще ни заболи главата.
В наши дни сякаш стана „срамна болест“ да признаеш, че се страхуваш от нещо. Сякаш да се тревожиш от самотата, високите сгради, паяци или да поканиш някого на среща е по – притеснително от това да имаш краста. И понеже страхът е нещо извън нашия контрол се захващаме с гледане на филми, четене на книги и взаимно надъхване колко безстрашни трябва да бъдем. Например пием сок от безумни неща като кактус (да и такова чудо правели) или ядем екзотична храна, за да не признаем, че не искаме да излезем от зоната си на комфорт.
Дори да не искаме да си признаем, страхът е част от нас, но това не е проблемът. С риск да се повтаря, страхът ни е необходим – защитава ни от безсмислени и подценени опасности. Важното е да се научим да правим разлика между страхът, който ни защитава от бъдещи беди и онзи, който ни пречи да растем. В първия е важно да се вслушваме, а втория да игнорираме. Научим ли се да ги различаваме, ще разберем, че страхът не е срамна болест, а предимство, ако бъде осъзнат правилно.
Дали ще ни пазят или ще способстват за радостта ни (спомнете си онова чувство на триумф, когато направите нещо, което сте смятали за непосилно досега), страховете ни са необходими, за да живеем пълноценно. Ето тази „бележка под линията“ добрите госпожи и господа, автори на книжки за самопомощ забравят да впишат.
Коментари
