Някога много отдавна, хората вярвали, че словото е божествено проявление. Днес, векове по-късно ние не вярваме нито в старите богове, нито в свещеното слово.
Казват, че живеем във „векът на информацията“. Трудно е да го вярваш, когато си част от най-неграмотното поколение от столетия насам.
Всъщност, мисля, че живеем във векът на „еднократната употреба“. Еднократната употреба не само на пластмасови бутилки, носни салфетки и найлонови торбички. Векът на еднократната употреба на хора, на чувства и не на последно място на слово.
Фрази с колосално историческо значение се свеждат до най-обикновен статус в социалните мрежи. Откъси от велики книги биват публикувани в различни групи или споделяни в профилите ни извън контекста на произведението, с липса на всякаква представа за автор, герои или сюжет.
Важното е, че звучи добре и изглеждаме една идея по-възвишени, когато публикуваме въпросният откъс. Ето за такова „еднократно употребяване“ на словото говоря – прочиташ, публикуваш, забравяш.
Сега се замислих – може пък и да са прави онези, които провъзгласяват ХХI в. за век информацията. Има толкова много информация на всякъде около нас, но по-голямата част е една помийна съвкупност, лишена от всякаква елегантност, финес и най-вече смисъл.
Дами и господа, с всяка изминала година ставаме свидетели на все по-голямото обезценяване на словото, на лишаването му от онова, което го прави значимо, вдъхновяващо, отличително.
От ден на ден все повече слушаме за Златки и плеймейтки, гледаме реалити формати със спорове – едно ниво под кръчмарската свада, но всичко е точно (нали така се пее в една песен).
Всичките ни проблеми идват от това, че не уважаваме и не използваме правилно словото – липсата на политически и културен елит, невъзможността да изразим с думи чувствата си, загубата на морални категории.
Някога словото било най-великото човешко творение, създавало цели светове изтъкани от вълшебство и мистичност. Хората назовавали нещо и то започвало да съществува.
Днес словото е сведено до най-обикновен елемент от безграничната „индустрия“ на забавлението. Четем, пишем, слушаме само онова, което ни разсейва и развеселява. Всичко, което ни подтиква към размисъл, изпълва формата със съдържание, бива изтикано в ъгъла, защото ни кара да осъзнаем колко бездушни и празни сме отвътре.
Словото провокира мисъл, кара те да си задаваш въпроси, да не се ограничаваш до тесните граници на собственото си битие. Затова днес думите губят стойност. Те биват толкова често и в грешни ситуации повтаряни, че вече не помним изначалното им значение.
„Днешният човек се лута някъде сред купищата безсмислени думи, сред говоренето нахалост, плямпането, лута се, все повече губи ориентир къде е, все повече забравя за своите мерки за смисъл, все по-сам е, все повече се изтрива, заличава, зарива под тонове бърборения, дави се в някакви усти, които само говорят, говорят, говорят…“
Коментари
