Мнозинството от нас не виждат пътя си. Ние сме „изгубеното поколение“ на историята, но далеч не обвито в онзи леко романтичен, леко носталгичен ореол на „изгубеното поколение“, от периода между двете световни войни.
Светът, в който живеем се върти толкова бясно, че има реална опасност да паднем от борда. Толкова сме ужасени от всички онези събития, които не можем да контролираме, че предпочитаме да караме на автопилот или да си играем на „сляпа баба“.
Политическите, икономическите и технологичните промени са толкова големи, че едно смигване на окото е повече от достатъчно, за да се „събудим“ в различно битие. Напълно обяснимо е, че заради това ослепяхме за уникалността на самия живот, сетивата ни затъпяха, а душевността ни буквално се изгуби.
Изгубиха се част от ценностите ни, други се деформираха тотално, така че да „пасват“ на кривото огледало, което наричаме „новото нормално“.
Все бързаме ли бързаме, че тичайки за автобусната спирка, изпуснахме човечността си, тя се плъзна през решетката и падната в канавката на забравата.
Докато се учехме да бъдем „мултифункционални“, забравихме как да ни бъде приятно да правим дори едно. По пътя, по който вървяхме, за да станем „специалисти по всичко“, така и не се научихме да правим майсторски това, в което сме най-добри.
Пиенето на кафе с приятели се превърна в състезание по взиране в телефонните екрани и е хубаво, ако някой забележи, че е настъпила тишина на масата.
„Любовните“ ни връзки, не са любовни, а още по-малко романтични. Обикновено са парадна демонстрация на възвишени слова, в същността си неавторски текст, изречен с патетика, в която нито говорещият, ни слушащият вярват.
Толкова се страхуваме от самотата, че се женим не по взаимно съгласие, а по взаимно удобство. Фиксидеята на човекът на 21-то столетие – да демонстрира… да демонстрира любов, когато я няма; да демонстрира съпричастност, когато това е последното, което чувства (но пък звучи добре като „фейсбук статус“).
Мечтите ни се ограничиха до автомобил, петък вечер и по-висока заплата.
Новото „изгубено поколение“ е може би най-ощетеното, в сравнение с всяко предходно. Нито мъката, нито радостта ни са реални. Винаги се движим по повърхността без много, много да му мислим.
Вече не задаваме въпроси дори и на себе си, защото от отговорите ще боли.
Аз наистина ли обичам този човек? Това, че работата ми плаща сметките, прави ли ме щастлив? Показах ли днес на родителите си, че ги обичам?
Когато не си задаваме тези въпроси, губим време – и своето, и чуждото. Ако не обичаш едни човек, губиш не само своята възможност да си с някой, с когото наистина искаш, но губиш времето и на този човек… време, през което може да е с някой, който ще го оцени по достойнство.
Губим си времето с работа, на която не сме достатъчно продуктивни, докато някъде там има професия, в която можем да вложим цялото си сърце.
А времето, скъпи дами и господа, е единственият ресурс, който нашето консуматорско общество не може да си купи, затова помислете добре преди да станете част от тенденцията „новото нормално“
Коментари
