Има книги, при които далеч преди да сте прочели съдържанието „от кора до кора“, сте наясно до голяма степен как ще протече сюжета или какъв герой ще бъде включен в него. Днес ще ви представя седем от моите „любими“ клишета срещани из страниците на книгите.
Сред първите литературни клишета се класира „избраникът – смотльо“. Най – лесната дефиниция на този популярен предимно за фентъзи жанра субект е главен герой, който поне в първите глави на книгата е представен като непохватен, често необщителен и неособено харесван от връстниците си. Някак обаче герой, който е съвсем негероичен, според първите авторови описания, се оказва – Избраникът. Да, точно така избраникът с главно „И“. Той ще спаси света от надвисналия апокалипсис, като придобива необходимите умения за кратък период от време. И разбира се, той се колебае дали ще се справи с мисията си средно три пъти във всяка глава от книгата. Към това литературно клише добавете и разходката му из всички възможни природни условия, с големи температурни амплитуди и вече имаме бърза рецепта за второкласно фентъзи.
Клише номер две – отново най-често срещано във фентъзи жанра е героят, който бива съживяван многократно. Веднъж, ако писателят го опише както трябва, създаде необходимата обосновка чрез детайли в разказа, очертани по-рано от въпросното съживяване на героя, може да се окаже дори сполучливо авторово попадение, пораждащо много емоции. Такъв беше случая с оживяването на Хари Потър след заклинанието „Авада Кедавра“. Но когато то се случва повече от веднъж в стил „Дневниците на вампира“ вече ми идва в повече. Започвам да се питам какъв беше смисълът от последните петдесет страници, когато пак сме в изходно положение.
Извън фентъзи жанра има достатъчно други литературни клишета. Не мога да пропусна т.нар. „дамски романи“ (ако повече ви се нрави, може да минем и с по-съвременното название – „чиклити“). В този литературен жанр два типа герои смятам за особено банални и единият от тях е господин „Перфектният“. Иначе казано -перфектната половинка на главната героиня, който се появява още в началните глави на книгата. И обикновено на същата тази героиня и трябват още около триста страници, за да разбере колко красив, добър, умен и не на последно място перфектен е въпросният господин „Перфектен“.
Веднъж четох книга с такова литературно клише. До 30-та страница главната героиня вече се беше запознала с мъж, който се оказа освен мил, любезен, хубав и прочие все симпатични личностни характеристики и притежател на библиотека, с необходимите материали за написване на дисертацията на главната героиня. А да, щях да забравя и последният оцелял наследник на династията Романови.
Клише в дамски роман номер 2 – Дон Жуан, който се превръща в любящ и верен партньор. Четейки това литературно клише винаги ми се иска да възкликна – „О, но моля Ви се госпожо/господин автор да бяхте ни запознали с този герой поне на 50-та страница, за да има някакъв опит за интрига.“
Хубавото на това клише е, че винаги можете да разчитате на него, ако сте автор в творческа криза, когото издателят притиска за нова книга, а читателят винаги може да разчита на заветния „happy end“. Проблемът е, че освен може би най – баналният вид герой, е и най- нереалистичният. Все пак Дон Жуан си е Дон Жуан и едва ли ще се промени за три срещи или десетина страници.
Сред баналностите попада и злодеят, който си разкрива плана. За мен такъв герой беше Том от „Момичето от влака“. Онези, които са чели книгата, знаят как той продължително обясняваше на бившата си съпруга Рейчъл, какви ужасни неща е сторил, минути преди да се опита да я убие.
Разбирам, че на добрия герой му трябва време, за да се спаси от хватката на злодея или пък на автора не му е хрумнала по-добра идея как читателят да разбере какви ги е вършил лошият. Но мили автори, дори добре замисленият роман се проваля като включите в него злодей, който толкова е омръзнал на читателите, че дори детските анимации го пародират.
И любимото ми клише – книгите с отворен край. Тук нямам предвид дълбоко емоционални и разтърсващи истории, които карат читателят да се замисли, да води диалог сам със себе си и да намери края на историята сам, според собствената си философия.
Визирам тези истории, в които изчитате цялата книга, стигате до отворения финал и си мислите : „Защо авторът ми разказва тази история, какъв беше смисълът?“. Точно това си мислех докато четях „Театрален роман – записки на покойника“ на Булгаков.
С това клише сякаш авторът не успява да измисли подходящия край на историята, самият той не познава добре героите си и не може да следва естествения ход на събитията затова и не знае как да довърши собствената си история.
Коментари
