От покръстването на княз Борис I до наши дни на няколко пъти Константинополската патриаршия и Ватикана се сблъскват на бойното поле на дипломацията за правото българската църква да бъде в тяхното лоно. Три са най-острите сблъсъци между тях, като те са предизвикани до голяма степен от българската дипломация с идеята да се лавира между двата центъра и така да бъде постигната по-голяма самостоятелност.
Единят от сблъсъците дори предизвиква т.нар. „Малка схизма” и поставя началото на окончателното разделение на християнската църква на Католическа и Православна. „Малката схизма” датира от втората половина на XI в., когато на VIII Вселенски събор трябва да реши на кого да е подчинена българската църква и с какъв статут ще бъде. Вторият по-сериозен сблъсък е по време на управлението на цар Калоян (1197-1207 г.), когато чрез противопоставянето на Рим и Константинопол се цели признаване на властта на Калоян над българските земи и възстановената Българска църква. Третият случай датира от края на Възраждането, когато българите успяват да извоюват легитимността на Българската екзархия.
Един от общите елементи, които се „набива” на очи и в трите случая са действията на българската дипломация – политически водачи/общественици. Иначе казано, те успяват до толкова добре да лавират между двата църковни центъра, че да принудят Константинополската/ Цариградската патриаршия да изпълни българските условия. Но как всъщност българската дипломация успява успешно да „пробута” три пъти един и същ номер?
Годината е 866 г., в България пристигат римските духовници Формоз Потуенски и Павел Популонски, които носят на княз Борис I (852 – 889г.) прословутите „Отговорите на папа Николай по допитванията на българите”. Няколко години Борис опитвал чрез преговори да склони Константинополската патриаршия да даде на българската църква автономност, но вместо това получил „наръчник” по благовъзпитание от патриарх Фотий. След като разбрал,че няма да получи от Константинопол така важното признание за автономия, Борис насочил усилията си към преговори с папа Николай I. В България дори пристигнали римски духовници, които да покръстят повторно българите. Папа Николай I обаче също дал уклончив отговор кога българската църква може да получи автономия и свой църковен глава.
Византийската дипломация осъзнала реалната опасността да граничи с една общирна държава под влиянието на Рим, започнала преговори с княз Борис. Междувременно в Константинопол започнал VIII Вселенски събор. На него били византийците, направили компромис и обявили създаването на автономна българска църква в ранг архиепископия.
След освобождаването на по-голямата част от българските земи от византийската власт, на дневен ред идва въпросът с признаването царска титла на българския владетел. Началото на опитите за признаване легитимността на българския владетел е направен още при управлението на цар Петър (1185 – 1197 г.) и Асен (1185 – 1196г.). Но до решаване на този проблем, така важен за българския суверенитет идва при управлението на цар Калоян.
През 1201г. Калоян превзема важната крепост Констанция (дн. Симеоновград). На следващата година между България и Византия е сключен мирен договор на Калоян е признато правото да владее земите северно от Стара планина, но Византия категорично отказва да му признае царската титла.
След като разбира, че Византия няма да удовлетвори исканията му, цар Калоян продължава преговори с папа Инокентий III с по-голяма настойчивост. Освен признаване на царската му титла, Калоян иска да бъде призната и титлата патриарх на българския църковен глава. След няколко годишни преговори, през октомври 1204 г., кардинал Лъв коронясва Калоян за крал, а българският църковен глава за примас. Калоян получил легитимност на властта си, над българските земи пред целия тогавашен свят.
Третият случай, в който българската дипломация използва противопоставянето между Ватикана и Цариградската патриаршия е през втората половина на XIX в. След т.нар. Великденска акция от 1860г., Русия се опитва да попречи всячески на отделянето на Българската църква от Гръцката патриаршия.
В книгата си „Строителите на Съвременна България”, С.Радев детайлно описва как руската дипломация действа за един разкол, между българските първенци с различни позиции, как да бъде решен Църковния въпрос. Освен това по „…искане на патриарха подкрепено от руското посолство, тримата български владици (Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки) бидоха заточени.” След това българските първенци отново „играят картата” с унията.
„Главната причина обаче за да започне един благоприятен обрат в руската политика по Църковния въпрос, бе силното впечатление, произведено от унията. Още на 18 декември 1860 г., когато една група български първенци начело с Д.Цанков отидоха в дома на папския викарий монсеньор Брунони …руското правителство се стресна. Княз Лобанов, който тъй надменно и сурово се бе отнесял дотогава към българските дейци , отиде сам да ги потърси в метоха във Фенер”.
Коментари
