Човек се ражда с чувство за хумор – то е дар от Бога, заяви в интервю за БТА писателят-сатирик Михаил Вешим по повод днешния Ден на хумора и шегата.
Колкото и да напредва медицината в трансплантациите на органи, тя може да присади успешно бъбрек, черен дроб или сърце, но не може да ти трансплантира чувство за хумор, допълва Вешим.
Той отбеляза, че българите от различните краища на страната се смеят по различен начин и това е част от националното ни богатство. По думите му шопите имат специфичен ироничен и хаплив хумор, габровците пък се шегуват със своята пестеливост, трънчаните, родопчаните, банскалиите, врачаните – съвсем различен.
За шегите в днешно време писателят отбеляза, че са загрубели, станали са директни, на моменти стигат до обидни квалификации по форуми в интернет и в телевизионни политически студия. Вече не се цени елегантната фраза, артистичната реплика, интелигентното „затапване“ на политическия опонент, смята Михаил Вешим. Т
ой допълва, че рецепторите му винаги са отворени за хумора на ежедневието. Животът е много по-интересен от всяко въображение и предлага абсурди, каквито е трудно сам да измислиш.
Следва пълният текст на интервюто:
Въпрос: Чувството за хумор възпитава се ли се или просто се раждаш с него?
Отговор: Според мен, човек се ражда с чувство за хумор – то е дар от Бога. Хората, които го нямат, тези, които са много сериозни и впрегнати в каруцата на битието като коне с капаци, са по някакъв начин нещастни, че не могат да погледнат живота откъм смешната му страна. Колкото и да напредва медицината в трансплантациите на органи, тя може да присади успешно бъбрек, черен дроб или сърце, но не може да ти трансплантира чувство за хумор. Но хората, които имат чувство за хумор, трябва да го развиват, а не да го оставят да закърнее като непотребен орган – както са закърнели опашките ни в процеса на еволюцията до някакво ненужно прешленче.
Въпрос: А може ли то да се възпитава?
Отговор: Големият френски писател Гюстав Флобер е написал роман „Възпитание на чувствата“. На мен, като на много по-малък писател, ми се ще да напиша едно малко книжленце „Възпитание на чувството /за хумор/“ и там да разкажа за тайните на нашия хумористичен занаят – това, което съм научил и разбрал за почти четирийсет години литературни опити.
А на въпроса – да, чувството за хумор може да се възпитава, но само с добри образци – има ги достатъчно в световната и българска литература, в световната комедиография и в пиесите на Станислав Стратиев, в кинокомедии на Чарли Чаплин и Уди Алън. Нека не се оставяме само телевизията да ни учи на хумор – там смешките като стойност са под морското равнище и често са дело на хора без талант.“
Въпрос: Защо понякога, докато се шегуваме, добрият вкус и усещането за мярка ни бягат?
Отговор: Чувството за хумор на интелигентния човек върви винаги с чувството за вкус и мярка. И тук не говоря като мома-англичанка от Викторианската епоха, която се изчервява при пиперлив намек. Имам предвид естетическия вкус – по вкуса можеш да съдиш за човека. Разкажи ми виц, за да ти кажа какъв си.
Въпрос: Как се променя чувството за хумор?
Отговор: Шегите много загрубяха, станаха директни, на моменти стигат до псувни по форуми в интернет и в телевизионни политически студия. Вече не се цени елегантната фраза, артистичната реплика, интелигентното „затапване“ на политическия опонент. И професионалните автори на „смешки“ влизат до нивото на аудиторията, вместо да е обратното – аудиторията да се качи до интелектуалното предизвикателство.
Навремето моят покоен колега Йордан Попов, смешна му памет!, разказваше следната случка – разхожда се по пристанището в Созопол с шапка, на която пише „Лондон“. Един лодкар му вика: „Ей, Лондон, ела да те повозя!“ А Йордан му отвръща: „Наричай ме просто Джек!“. Наоколо хората се засмиват, но лодкарят не се засмива, защото не прави връзката между Лондон и Джек. Тоест, за да възприемаш хумора, е нужен някакъв културен пласт – поне някаква основа от прочетени книги. Но този пласт става все по-тънък, младите хора са пристрастени повече към мобилните си устройства, а от там идват клипове и хлипове на чалга, култура няма да дойде.
Въпрос: Защо като деца се смеем повече, отколкото като възрастни?
Отговор: Връщате ме половин век назад. Бях усмихнато дете, даже твърде ухилено – смеех се и пръст да ми покажеш. Това много дразнеше учителките, гонеха ме от час: „Мишо, излез навън да се насмееш и тогава си влез!“. Излизам в коридора, сам отвън не ми е смешно, седя малко, уж ставам сериозен, а като се върна в стаята пак се смея. Колко забележки имах в бележника: „Смее се в час“. А какво – да плача ли? И постепенно започнах да се преструвам на сериозен, защото времената в моето детство бяха сериозни – пионер, комсомолец, манифестации, лозунги, рапорт-даден, рапорт-приет!
Сега се смея, като се сетя за неща отпреди трийсет и пет години, но тогава не ми беше до смях. Вече хората могат да говорят и да пишат, каквото си поискат. Имат и свободата да се смеят на когото и когато си поискат – за мен това е същественото. Свободата е най-важното нещо за писателя-сатирик, без нея сатирикът не може да диша – задушава се.
Въпрос: По различен начин ли се шегуват и разсмиват жените и мъжете?
Отговор: Има разлики, но не съществени – може би жените повече биха се радвали на смешки в стил „Сексът и градът“, мъжете пък се оживяват като си спомнят казармените простотии. Иначе добрият хумор няма пол – когато нещо е забавно, хваща вниманието и на жени, и на мъже.
Въпрос: Какво е чувството за хумор на българите днес?
Отговор: На различните българи – различно. Според културния пласт, за който стана въпрос. Иначе и българите от различните краища на страната се смеят по различен начин – шопите имат специфичен хумор, само техен, ироничен и хаплив, понякога заядлив или абсурден. Габровците пък имат техен хумор – шегуват се със своята пестеливост, стигаща до стиснатост. Трънчаните – техен хумор. Родопчаните, банскалиите, врачаните. Чудомир е описал казанлъчани. Като си помисли човек, това си е националното ни богатство.
Въпрос: Къде изчезна политическата сатира? Важно ли е да я има?
Отговор: Аз не мисля, че изчезна. Има я, но не я забелязваме, защото често пъти е банална, повтаря вече известни, многократно казвани неща. Не се ли изтъркаха шегите за депутатите и кюфтетата, че „ония горе гледат само себе си, не мислят за народа, който рови по кофите“ – тези приказки от „селската кръчма“ са многократно използвани в разните тиви-шоута, това, според някои, е политическа сатира. Не това, не е сатира, а досада.
Сатирата трябва да е талантлива – така, както я правеше навремето Радой Ралин. Той беше невероятно изобретателен, измисляше ежедневно нови форми на сатиричен изказ – епиграми, игри на думи, сгрешени думи, преиначени народни поговорки, апострофи, стихове, фейлетони – той е изобретателят на многобройни сатирични жанрове. Абсолютен новатор в литературата ни, талант като вулкан, който не търпи похлупака на цензурата, а търси откъде да изпусне парата.
Въпрос: Вие на какво се смеете?
Отговор: На нещата от живота. Дългогодишната работа в „Стършел“ ме е научила да забелязвам неща, които нормалният човек би отминал. А моите рецептори са отворени за хумора на ежедневието – понякога от случайна дума в трамвая, от надпис на стена или от реплика в магазина може да се роди фейлетон. Животът е много по-интересен от всяко въображение и предлага абсурди, каквито е трудно сам да измислиш. Например, питам един продавач на вестници: „Има ли „Стършел“? А той отвръща – „Не, но си вземи „Пчела и кошер“! Продавач на вестници да мисли, че сатиричният вестник на България, който излиза от 70 години е вестник за пчеларство – такъв абсурд не мога сам да измисля.
Въпрос: С кого и за какво бихте се пошегували днес – 1 април?
Отговор: Със себе си в това интервю – не отговорих ли прекалено сериозно на някои въпроси? Не се ли взимам прекалено насериозно, не ставам ли назидателен, не се ли правя на прекалено умен? Ако така ви звуча, моля, не ми обръщайте внимание – „и най-умният си е малко прост“, така е озаглавил навремето своята пиеса и Н. Островски.
Източник: БТА
Коментари
