Сензация – онази толкова любима на множество от медиите думичка, която все по – често виждаме изписана с големи букви и пъстри цветове по първите страници на вестници и списания. Още от самото раждане на журналистиката сензацията е свързана с нея, но в последните години това, което в първите векове на периодичния печат бе смислена симбиоза, днес се превърна в хроничен паразитизъм.
Сензацията е свързана с журналистиката, безразсъдно е да смятаме, че може да съществува журналистика без сензации, но когато първата стане по – важна от втората, вероятно това е показателно за по – сериозен здравословен проблем. И за да разберем дали сензацията е лекарство или отрова за съвременната журналистика и общество като цяло, първо трябва да се запитаме какво е заболяването.
„По – добре да се осланяме на един, който е видял, отколкото на десет, които са чули.” – тази мисъл, звучаща като от някоя средновековна хроника е всъщност на писателя Стефан Цанев. Но ако в литературните произведения тази фраза звучи красиво, то за реалния свят и най – вече журналистиката не е лесно приложима. Сама по себе си сензацията в основната си част е съставена от слухове, недоказани теории, спорни идеи. Нейната основна цел е да стряска, шокира зрителя или читателя, да провокира неговото любопитство и въображение.
Всичко, на което е залепено етикета „сензация” не претендира за пълна достоверност, то само продава медийния продукт. Това отчасти се оказва „лечебно” за финансовото състояние на медията, както казах – сензацията продава. Но прекомерното използване на въпросния етикет, на първо място лишава от „учудване” читателя или зрителя и така губи основното си свойство. На второ място, оказва се, че твърде често конкретната „сензация” изобщо не е нито изненадваща, нито любопитна по своята същност. Но в рамките на добрия журналистически тон, първо трябва да се отговори на въпроса какво е заболяването което тя „лекува” .
Ако двете предни столетия се чуват възгласите „Бог е мъртъв!” , то днес можем със същия глас да крещим „Човекът е мъртъв!”. Някъде по пътя на еволюцията вероятно сме завили в грешна посока, щом се докарахме дотук. Обществото е болно, тежко болно. С всеки изминал ден болестта се разпростира по все повече и повече жизненоважни органи и накрая обхваща цялото тяло. Периодично се забелязват мускулни конвулсии по формата на протести или гражданско неподчинение. Наблюдава се възпаление на отделни части на тялото, извън метафората това ще рече, че така наречените „властимащи“ са поразени от престъпност и корупция. А стремително намаляващите бели кръвни клетки, показват не само инфекция в тялото на нашето свидно човешко общество, но и липсата на такива, които да се борят срещу пламналата инфекция. Това са симптомите на една съвременна чума, която така бързо покосява днешното общество и която води до неговото гангренясване и разлагане.
И така, имаме си една много сериозна болест покосила общество ни, какво се прави в такъв случай? Хващаме се да намерим лек. Търсихме лекари, знахари и всякакви ми ти баячки с надежда да излекуват болния . Така прибягнахме до сензацията.
Но как може толкова често повтаряната от мен дума сензация да е „цяр” за това заболяване? Много просто – не може, поне не и по начина, по който се използва сега. Взимате едно хапче сензация сутрин на гладно, най – често с чаша кафе. Въпросното хапче сензация, добавено към бездарни медийни продукти – решава всички проблеми. Имате нужда да омаскарите някого – трябва ви сензацията, искате да увеличите рейтинга или тиража си – трябва ви сензация, нямате материал за размисъл – създайте си сензация. За нашето така любимо общество, сензацията е нещо като вид болкоуспокояващо. Облекчава симптомите на заболяването и временно подобрява общото състояние на организма, но като много други болкоуспокояващи и това действа за кратко и може да доведе до пристрастяване. Всъщност приспива инстинкта ни за самосъхранение, пренасочва вниманието ни от значимите теми към несъществени дреболии.
Но има и друга възможност – обществото да реши да следва различна рецепта за лечение. Да използва сензацията пестеливо, в умерени количества, да я смеси обилно с важни и полезни данни, да прави истински анализи и да си задава често въпроси, то тогава има надежда за оздравяване. Чрез тази рецепта болният „организъм” би могъл да се излекува напълно от тази страшна болест на апатия и лишено от смисъл съществуване. Би могъл да позакърпи окъсаното си държавно управление, да се погрижи да съхрани малкото му останали ценности и да остави положителен знак върху човешката история от своето съществуване. А докато обществото реши, че е готово да приеме оздравителното лекарство, за всички онези оцеляващи чрез търговията със сензации, ще може да се рецитира следното:
Нова спретната редакцийка
с лъскави коли отпред,
тука се печатат
сензации наред.
Тука до колите нови
далаверки се въртяха,
тука с продажни вестникари
депутати си играха.
Редакцийке на дни честити
и на народните беди,
където моралът
тъй често се мени.
Коментари
