Както се казва няма нищо случайно в този живот. А от случайните неща произлиза всичко. Случайно далечен, китайски император открил чая. Случайно в затрупана от сняг зимна нощ, няколко капки кехлибарен гроздов сок, опарени от пламъка на огъня, са се превърнали в ракия. За виното да не говорим, отлежало случайно в каменните жертвеници на праотците ни, то и до днес участва във войни, в победни битки или загуби, то събира и разделя, разплаква и разсмива. Приспива ни унесени в сладки мечти. Лекува разбити сърца.
Та и аз случайно попаднах в кокетно кафене на едно родопско село, пътувайки по „бизнес“ дела.
На съседната маса, на сладка сутрешна раздумка се бяха събрали местните старци. Да, май това бяха всички мъже от селото – събираха се на една маса. Постепенно бърборенето и отделни думи достигаха до мен и без да искам, случайно започнах да свързвам и преповтарям случките които и те сигурно всяка сутрин преразказваха в малкото кафене.
– Ех, това пусто кафене – няма я, срути се, оная – Пенчовата кръчма от горната махала. След тези думи се чу сръбване на глътка кафе.
– Помня, помня – и виното помня, червеното дето като огън светеше в чашата. А бялото, дето и преварка му добавяха – медовина, истински еликсир.
Всички единодушно поклащаха глави в знак на съгласие. Чувствах, че не съжаляват за това отминало време, май съжаляваха само за сладостите на живота. В същност, те не бяха от тия патриархалните българи, описани в романите от възраждането, те си бяха хора от сегашното поколение. Не се чувствах много по-различна от тях. Тук на маса най-често и най-искрено се връщаме към корена и началото, всеки за себе си и по свой си начин. Няма съмнение обаче, разговора на чашка трапчиво вино неизменно е свързано с битието на народа ни.
Разговорът тръгна в друга посока. За стария лозов корен – кой какво чул, кой какво видял.
– Ето, ето това е ви казвам.
Нямаше как да се обърна, за да видя какво разглеждат, прекалено нахално ми се стори да надничам в техния свят.
Вече подслушвах съзнателно и с внимание. Някъде на запустяло място, близо до селото, открили стар лозов корен за който никой нито помнел, нито знаел нещо. Наблизо се правели разкопки и така тръгнала мълвата, че това коренище е от времето на Орфей. Дали му името „Сълзата на Орфей“ – нали много песни и много сълзи е оставил по тия места. Направили тържество и посадили няколко резнички в съседния град.
Замислих се над чутото – интересна история. Дали истина или измислица се крие там някъде по баирите.
Старците станаха да си ходят, все имаха някаква важна работа по двора да свършат. Когато минаха покрай мен, в ръката на единия видях снопче сухи лозови пръчки. Две пръчици се измушиха от набръчканата от работа ръка и паднаха почти до мен. Досетих се, че те говореха точно за тях, че това бяха пръчки от Орфеевата лоза. Не ми оставаше нищо друго освен да се наведа и да имам в ръцете си нещо, може би дошло от вековете. Вълнуващо нали?
Беше точно време да се посади лоза. Върнах се от пътуването. Пазех пръчките като най-голямата ценност, която някога съм имала. Посадих ги и зачаках.
Представях си лозата, гроздето, виното. Мислех си за онази сила, идваща от виното, която опиянявайки те, те прави подвластен на нея. Тя ти два импулс, но има и способността да те изпрати в небитието, тя те обича, но никога няма да ти прости за това, че отпивайки глътка от него, ти отнемаш от неизчерпаемата ѝ сила. От мига в който се появява на белия свят, виното е възпято в творчеството на народа ни, свързвайки се с най-съкровените моменти на българина – раждането, любовта и смъртта. В много важни моменти то се превръща в символ на един народ, показвайки способността му да обича и твърдостта му да отстоява себе си във времето.
След няколко месеца, в един слънчев ден видях нещо и не можех да повярвам на очите си. Моите пръчки бяха оживели и първите зелени листа пиеха сила от слънчевите лъчи. Дали това наследство е от истинската лоза, край която древния певец е възпявал любовта, или това е знак, който той сега дава – това не е важно. Както не е важно кога първата капка вино е поела светлината в себе си, по-важното е да се погледнат очите на хората между двете изпити капки – там в погледа се крие всичко и кога е било началото и кога ще бъде края – и единствената истината, че няма да има край.
Снимка: Станка Шингарова
Коментари
